Нищо не уморява повече от организирането на почивката! Когато се

 Нищо не уморява повече от организирането на почивката! Когато се преработим, не сядаме просто да си отдъхнем, а започваме трескаво да пресмятаме къде тъкмо да отидем, с цел да получим оптималната почивна възвращаемост на парите си за късото време на отпуската. Смятаме, организираме, тормозим се дали всичко ще стане както е планувано. Резултатът е една непрестанна тревога. Добре ли вложих? Не трябваше ли да отида другаде?
Затова и всеки сезон тематиката за цената на чадърите и шезлонгите по морето е по този начин въздействаща. Като медиен евъргрийн тя може да се мери единствено с драмите към цената на агнешкото месо по Великден и рибата по Никулден. Остава църквата да измисли някой светец на шезлонгите, та да добие тематиката същинския си обреден смисъл.Лятото на българина

Скъпо излиза българското море, единствено че тайландското май ще пристигна още по-скъпо? Ама там пък обслужването като че ли е по-добро. Да идем на планина тогава? Да, но пък да се изложим пред приятелите, че с едно море не сме се уредили...

Забележете метода, по който приказваме за лятната отмора. Като че ли не е забавно какво си претърпял, каква риба си хванал, какъв спорт си научил, каква просвета си опознал. Основната тематика е какъв брой си дал за чадъра и шезлонга. Къде си съумял да паркираш хавлията, дали си бил на първа линия, или гледката към морето е била закривана от нечий гъз. И по какъв начин са ти одрали кожата за една шопска салата.

Много хора имат чувството, че българският туризъм се мутризира; тук приватизираха курортите по този начин, както в Русия направиха с петрола и алуминия. Само че светът е огромен, туризъм дебне отвред. През последните години българската междинна класа последователно стартира да върви на отмора в чужбина: от една страна стана елементарно да се пътува, от друга българските доходи взеха да се доближават най-малко до тези в развиващия се свят, където също залагат на туризъм. За западноевропееца ваканциите от дълго време са свързани с разкриване на нови светове, научаване на нови неща, колкото и условно да е това при туристическата бутафория. Тази настройка стартира да се постанова и в България - връщаш се с разкази за нещо ново, не за познатата до болежка почивна станция на предприятието.

Гневът против бариерите и бетона

В гнева на жителите обаче има нещо, което отива оттатък възмущението на потребителя, който просто заплашва да смени доставчика. Те усещат, че българската природа е публично богатство, над което имат права. Природата май е последното общо нещо, което ни е останало. Оттук гневът против приватизаторите ѝ добива политически темперамент. Срещу тези, които поставят бариери и леят бетон върху дюните. Срещу министърката, която съобщи, че туризмът бил частна работа, в която страната няма какво да се меси.

Конфликтът сред жителите от една страна и притежателите, концесионерите, бизнесмените от друга ще се задълбочава, в случай че не намерим метод ясно да разграничим обществения от частния интерес. Защото туризмът самичък по себе си е много двусмислено занятие. Продаваш природата си, театрализираш културата си, слугуваш на скучаещи клиенти. Когато се прекрачи една граница, това занятие, колкото и доходно да е, рискува да подкопае устоите на всяко общество, което се е захванало с него.

Виж всички публикации от Ивайло Дичев-->